Разказване как излязох до дачата със съпруга си през настоящия Не е лесно време. Трудности и как завърши

Всички знаем, че в света се случва нещо невъобразимо и въпреки това, аз и съпругът ми решихме да отидем в страната този уикенд. Независимо какво казват от телевизора, разсадът няма да се засади сам, така че въпросът дори не се обсъжда.

Разбира се, снаха ми беше против. И й напомних, че подобно напукване на майчините краставици и домати през зимата, всичко е точно там и аз, между другото, не ги отглеждам в спалнята. Тя я покани да вземе със себе си внуците си, на което младите хора с радост се съгласиха. Е, с Бог!

Подготвяхме се почти един ден - събирахме храна, дрехи и всякакви дреболии за нашите внуци. Снахата и синът й ни придружаваха като в изгнание. Те бяха сигурни, че или няма да стигнем до дачата, или няма да можем да се върнем. На всички входове и изходи от града има пътни блокади и са разположени превозни средства. Само се усмихнах в отговор - така че Владик (съпругът ми) и аз не стигнахме до дачата! Такъв закон все още не е измислен.

На разсъмване се потопихме в нашата легендарна шестица и потеглихме. Спряхме в един магазин по пътя за студена бира. Традицията на съпруга ми е да пие замъглена бутилка и чак тогава да носи неща, да включва електричеството и да се занимава с други битови проблеми.

Веднага след като завихме на байпаса, стана ясно, че снахата е права за нещо. На хоризонта имаше колона от автомобили, а идващата лента беше коварно празна. Съпругът ми обаче дори не повдигна вежда, а само започна да подсвирква „Смели другари в крака ...“, което показва най-голяма бойна готовност. Внуците, между другото, не замълчаха нито за секунда - горките бяха издържали цяла седмица в четири стени.

Присъединихме се към колоната и пълзихме около четиридесет минути със скорост на охлюв, докато на изхода изравнихме необходимия контролен пункт. Забелязахме, че не всички автомобили са били върнати назад, някои са били пропуснати, което дава надежда.

И така, сержантът погледна през отворения прозорец, представи се, поиска документи, които прелисти - за да изчисти съвестта си, така да се каже. Попитах с каква цел и къде отиваме. Съпругът ми каза, че ходим на дача, село такова и такова. Млад полицай изправи нещо за заповед, спешен случай и забрана за напускане на града.

Съпругът ми стана забележимо нервен, но не го показа. Той спокойно каза, че не можем по никакъв начин да останем в града, защото живеем в дача и стигнахме до града, за да видим децата, да пазаруваме и всичко това. Сержантът, не бъдете глупак, обърна внимание на регистрацията в паспорта, която ясно посочваше местожителството - града, който възнамеряваме да напуснем. В следващата му фраза думата глоба беше изразена еднозначно, чийто размер беше впечатляващ.

Моят мъж мъж изясни за всеки случай дали е банален подкуп, но го направи с тактика на носорог, което още повече ядоса сержанта. И тогава сърцето ми не издържа. Е, преценете сами, докато тук спорим, разсадът умира! Нямаме новомодна климатизирана кола, а шестица, която с всичките си предимства се грее на слънце като тенекия. Не за това отглеждах домати в яйчени черупки един месец, за да изсъхнат по пътя.

Като започнах да викам тук: „Пусни ме, скъпи човече, не виждаш ли - разсадът изсъхва, внуците са уморени и сега имам достатъчно удар! Определено няма да се върнем и тези дяволи от задната седалка бързо ще разбият цялата ви контролна точка тухла по тухла, докато съставяте протокола! "

Сержантът пребледня и измърмори нещо за своите двама вкъщи, подаде ни документите и ни пожела щастливо пътуване. Думите за раздяла прозвучаха обаче някак недружелюбно и неразбираемо, но съпругът ми вече натискаше педала на пода и летеше по свободната писта на предавката си, като на чужда кола.

И така стигнахме до дачата, независимо от всичко. Да се ​​приберем по същия начин. Сега ще кажем, че живеем в града. За което има регистрация в паспорта.