Искаха да посетят леля ми, но тя отговори, че не приема гости и ни говори на портата на къщата.
Дойде уикендът и ние решихме да попътуваме отново - да се отбием в малкото градче Нитва в Пермската територия до музея на лъжицата, където има много интересна експозиция. В същото време искахме да разберем дали е възможно да поръчаме персонализиран семеен комплект прибори за хранене с гравиране. Факт е, че лелята на мъжа ми, която живее в този град, ни подари на всички имена лъжици преди 5-6 години. Произвеждат се в местна фабрика. Висококачествена стомана, красиви надписи, които изобщо не са пострадали през това време. Сега искахме да направим комплект с нашата фамилия. Нека не сребърни прибори, но все пак.
И, разбира се, щяха да посетят леля ми, защото годините минават, времената дойдоха ужасни, не е ясно дали ще се видим с роднините или не. Честно казано, дори понякога се страхувате да се обадите на бившите си познати и далечни роднини - вижте само, ще се натъкнете на тези, които вечно отсъстват.
Не предупредихме леля ми предварително, защото тя е много гостоприемна жена, щеше да започне да готви, да готви, да подрежда масата. Не искахме да го въвеждаме в разходи и нямаше да останем твърде дълго, не повече от час, а дори и на връщане. Ние сами й купихме подаръци, насипахме една торба картофи, защото тя вече не ги отглежда, а само сади малки зеленчуци.
Екскурзията до музея беше прекрасна, съветвам всички. Могат да се купят много сувенири. Прекарахме много добре. По принцип обичам да посещавам провинциални музеи, защото в тях работят истински руснаци, ентусиасти на тяхната работа. Срещу жълти стотинки те изпълняват основната историческа мисия – съхраняването на народната памет.
Проблемът с сервиза за хранене също беше разрешен положително - получихме каталог за избор на мостри. Но можете да направите поръчка само в делнични дни, защото трябва да направите предплащане на касата.
В страхотно настроение излязохме от музея и се обадихме на леля ми, че скоро ще стигнем до нея за кратко. Отначало тя каза, че не е вкъщи, замина по работа. Казахме, че тогава ще оставим картофите при съседите. Но старицата обеща, че ще се върне и ще ни чака в къщата.
Когато стигнахме до нейната порта, разбрахме, че роднината още не се е върнала. Нямаше следи в снега. Но тя изведнъж излезе от портата и я затвори плътно след себе си. Леля беше с маска, ръкавици, държеше се някак странно, не ме покани в къщата. Изобщо не приличаше на нея. Когато съпругът ми отвори ръце, за да прегърне кръстницата си, тя се отдръпна от него толкова много, че веднага разбрахме, че трябва стриктно да спазваме социалната дистанция. Извадих торбите с подаръци и ги сложих на снега, а мъжът ми извади торба с картофи. Като че ли нищо не се е случило, започнах да я разпитвам за здравето й, за котката й, има ли нещо, което трябва да помогна в къщата.
И тук лелята изведнъж се разплака и каза, че не ни е поканила, защото се страхува от инфекция, защото ходим навсякъде. Всичките й приятели загинаха, тя остана сама. Децата й носят храна и също я оставят на портата. Вижда внуци само през прозореца.
Тогава тя внезапно отвори портата и със сълзи започна да ни вика в къщата, казвайки, че е по-добре да умреш весел, отколкото да живееш като в затвора. Но ние, разбира се, отказахме. Опитах се да сведа всичко до шега, за да я утеша по някакъв начин. Разделихме се горе-долу спокойно. Но все пак имахме неприятен послевкус. Разбира се, леля ми започна да гледа твърде много телевизия, тъй като си стои вкъщи. Така че той се страхува от всичко.
На следващия ден я посъветвах да се ваксинира по телефона и да живее спокойно, да се разхожда и да се вижда със семейството. И, знаеш ли, тя просто се развесели! Тя каза, че днес непременно ще отиде в болницата, защото не може повече да живее така!
Не можете да прекарате последните години от живота си в страх. Да са щастливи!